Бях готов да търся мира до края на живота си. Войната избра друго - историята на Евген Шибалов
До 2014 година Евген Шибалов (позивно име " Лос " ) е сътрудник на огромна украинска медия в Донецк. Когато войната идва пред портите на градa му, той незабелязано се трансформира в филантропичен служащ, а впоследствие активно подкрепя договарянията сред Русия и Украйна.
На 24 февруари 2022 година, часове след старта на съветската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че напъните му през последните 8 години да помири двете страни са приключили с неуспех и взема решение да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската войска. През идващите месеци той взе участие в защитата на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде хванат.
Интервюто с Евген е роман за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.
Това е първата част от диалога ни.
---
- Какво може да ни разкажете за живота и възгледите ви преди повратната за Украйна 2014 година? Какво бе мнението ви за Русия, за Запада?
През 1999 година приключих Донецкия народен университет и започнах да работя като публицист. Като идеология бях по-скоро демократичен. Не подкрепях крайнодесните украински националисти, просто тъй като те насърчаваха доста ограничавания във връзка с езика, културата, религията и други. Може да се каже, че бях почитател на Франсис Фукуяма, четох доста негови книги и публикации за концепцията, че времето на националните страни е отминало и сме напът да трансформираме ръководството на демокрацията. Бях много проевропейски надъхан.
Искрено имах вяра, че за Украйна ще бъде доста по-добре да бъде част от Европейски Съюз. Все още съм склонен с това. Традиционно доста хора в Украйна, имам вяра, че и в България, и в доста други постсъветски страни постоянно акцентират обществените придобивки от сходно обвързване. Но аз по-скоро бях труженик за достъпа до по-добро обучение, до международния пазар и така нататък
- И по този начин, настава 2014 година - Русия анексира Крим, стартира войната в Донбас…
…Не имах вяра, че ще се стигне до война. Възприемах всички събития от 2014 година като политически шантаж. Бях прекомерно доверчив и си мислех, че ще спрат, когато стигнат до някаква рискова алена линия. Но те не го направиха.
Най-много ме изненада какъв брой елементарно се срина цялата система на ръководство, изключително тези механизми, които подкрепяха най-слабите, най-уязвимите хора. Изведнъж обществените помощи бяха блокирани, управляващите бяха избягали. И тогава стартира моята филантропична работа, малко инцидентно.
Един ден хората от Снижне (град покрай съветската граница, Донецка област) потърсиха леговище от боевете в Донецк. На процедура не носиха нищо с изключение на облеклата по себе си – става дума за деца, възрастни дами, инвалиди, хора с хронични болести. Настаниха се в студентските общежития на локален университет.
Евген Шибалов с бойната си котка " Плямка " (на български - " петънце " )
Аз и група мои другари извадихме малко пари от джобовете си, отидохме в супермаркетите и им купихме съществени артикули - храна, хигиенични предмети, такива неща. Тогава си мислехме, че правим еднократна помощ, само че хората започнаха да споделят телефонните ни номера между тях, тъй като нямаше никой различен. Нямаше управляващи, нямаше обществени служащи. И по този начин един ден осъзнахме, че в действителност това, с което сме почнали да се занимаваме, е филантропична активност.
Създадохме филантропична неправителствена организация, която нарекохме " Відповідальне місто " ( " Отговорен град " ). С това име искахме да подчертаем концепцията, че ние заместваме държавното управление. Започнахме с това да подкрепяме интернационалните организации като Организация на обединените нации, Червения кръст и други интернационалните играчи в окупираните територии, които до лятото на 2014 година се опасяваха да изпращат свои чиновници. Интересно е, защото всички ние сме локални поданици - при нас имаше и хора, подкрепящи сепаратисткото придвижване. Никога не сме споделяли общи хрумвания, само че имахме персонални връзки, обикновено – отраснали сме дружно. Ето за какво някои интернационалните организации ни използваха като медиатори, които да беседват с новото самопровъзгласено държавно управление.
Ситуацията се промени през 2016 година, когато сепаратистките управляващи създадоха свои лични правила за филантропичните служащи и се пробваха да принудят всички организации да ги следват. Обяснихме им, че считаме да следваме украинското законодателство. След това ни изгониха.
По-късно една от интернационалните организации, които помагаха по време на посредничеството, ме предложения да се причисля към украинския екип. Тогава започнах пряко да работя като съветник и директно да подкрепям договарянията. Бях началник на един много забавен план, обвързван с екологичната сигурност на Донбас. Стремях се да подсещам на всички участници: " Донбас е остарял промишлен регион с доста химически фабрики, металургични фабрики, въглищни мини – има голямо количество токсични боклуци ".
Искрено имах вяра, че посредством филантропични начинания, посредством превръщане на внимание на действителните проблеми, действителните хора, можем да стигнем до някакво спокойно решение.
Осъзнавах, че договарянията могат да траят години. Бях подготвен да диря мира до края на живота си. Войната избра друго.
- През седмиците и месеците, предшестващи пълномащабната инвазия, започнахте ли да усещате накъде духа вятърът? Какви мисли ви минаваха през главата в ранните часове на 24 февруари 2022 година?
За повторно в живота си демонстрирах голяма доверчивост. Разбира се, забелязах скупчването на съветски войски по границата. Но както и през 2014 година, не имах вяра, че те са толкоз луди. Не бях боен специалист, само че просто от оперативна позиция за мен бе явно, че те са зле готови да извършат сполучливо навлизане. Украйна към този момент имаше войска с 8-годишен опит. Отново бях уверен, че става дума по-скоро за политически шантаж, че руснаците правят всички тези маневри с войските си към границата като игра от времената на Студената война.
На 24 февруари 2022 година осъзнах, че съм сбъркал. Този ден бях в Киев. Видях изтребители над града, ракети. Няколко часа прекарах в огромно комплициране какво да върша в този момент. Но по-късно си помислих:
" Добре, прекарах осем години от живота си в опити да намеря спокойно решение. И по този начин - както виждам в този момент през прозореца си, напъните ми са приключили с неуспех. Така че в този момент е настъпил моментът да се поправя ".
Тогава отворих Гугъл Maps и потърсих най-близкия център за готовност. Той бе на няколко километра от вкъщи ми. Отидох и се записах.
Помня, че си мислех:
" В армията ни имаме доста опитни резервисти. Ще оставя един документ в службата, че съм подготвен, живея тук, дъра-бъра и готово. За всеки случай, в случай че в даден миг се наложи да ме извикат ".
Мобилизираха ме на същия ден.
- Какво помните от първите дни на съветската инвазия?
Заради годините, които прекарах като филантропичен служащ в Източна Украйна, си бях наумил, че съм по-добре квалифициран за военните дейности от доста от новите ми приятели, които бяха цивилни и живееха надалеч на запад и в никакъв случай не бяха виждали войната отвън обществените мрежи.
Но бързо се убедих, че бъркам. За благополучие, през първите дни нямахме пердах отблизо разстояние и водихме най-вече отбранителни интервенции. Разбира се, тогава бях в действителност доста изплашен. От стрес през първите две седмици не хапнах съвсем нищо – пиех голямо количество кафе и пушех доста, не знам, три или четири кутии цигари дневно. Много ни помогнаха хората в Киев, накара ни да се усещаме все едно сме в цитадела.
Запечатано в главата ми е по какъв начин бабите от квартала ни носеха борш и ни споделяха:
" О, благите ми момчета, хапнете нещо, домакински борш, толкоз сте измършавели ".
И по тази причина не можехме да отстъпим. Получавахме заповеди, че би трябвало да удържим линията, само че имахме и доста по-силни причини да останем.
Много пъти споделях на жена ми, че е по-добре да се изтегля, че е рисково, че Киев може да бъде обграден всеки миг. Но тя ми отвръщаше:
" Докато ти си тук, оставам ".
- Сражавали сте се в началото край Киев, по-късно и в посока към Бахмут. Какво научихте от тези борби?
Така е, участвах в отблъскването на руснаците в северната част на Киев, край Чернобил. Това беше в действителност значимо от позиция на нашата духовна еволюция. Благодарение на тази интервенция някогашните цивилни момчета за първи път се възприеха като сполучливи бойци. Придобихме убеденост.
Междувременно съветските генерали осъзнаха, че няма да окупират Киев " за три дни ", че няма да бъде елементарно и че им следва в действителност сериозна стандартна пълномащабна война. Много бързо трансформираха тактиките си, методите си, в действителност – всичко.
През май 2022 година за първи път се изправихме против същинската съветска войска и бяхме шокирани. Мнозина бяха повярвали на украинската агитация, която създаваше занимателни мемета за тези съветски банкери, които ни нападнаха в самото начало. И пристигнаха на фронта, подценявайки руснаците. Изведнъж обаче видяха един в действителност нечовечен, корав, добре подготвен, професионален зложелател, който е подготвен да се бие съществено.
И като приказвам за " шокирани ", употребявам термина в медицинския смисъл на думата, като психологично заболяване. Много млади момчета се побъркаха, някои се самоубиха.
Бях част от пехотен взвод, 30 души, ситуирани покрай двата огромни града в Луганска област – Северодонецк и Лисичанск (по пътя на агресора към Бахмут - бел. ред.). Руснаците се пробваха да обкръжат няколко бригади на украинската войска в местността, а ние имахме задачата да защитим логистичния кулоар за евакуиране на нашите братя – жп линия, която преминаваше през едно село. Знам, че от Лисичанск съумя да се изтегли един сътрудник от дните ми на филантропичен служащ. Все се каня някой ден да го потърся да излезем, да ме черпи една бира.
По това време към момента не знаехме, получих тази информация, откакто ме заловиха – само че против нас настъпваше батальон съветски въздушни десантчици, подкрепени от изтребители, танкове, минохвъргачки, артилерия, хеликоптери и дронове. Ние носихме автомати, имахме няколко " стингъра " (преносими зенитно-ракетен комплекси с инфрачервено ориентиране, употребяват се против летателни апарати - бел. ред.). Нямахме артилерия, нямахме тежки оръжия. Но въпреки всичко повече от седмица защитавахме това село.
Тогава се случи един от тези ужасяващи епизоди, които стават по време на война. Моето поделение беше обвързвано с тактическа група към друга бригада, само че когато бе предадена заповед за отбой, те изтеглиха своите бойци, а нас ни оставиха. Така че аз и още трима войници защитавахме окопа си близо половин ден без даже да знаем, че сме сами. Мислехме, че другарите ни са към момента по фланговете ни, само че в реалност там нямаше никого. Руските бойци просто минаха през някогашните ни позиции, които към този момент не бяха предпазени, и застанаха в тила ни.
Не се пробваха да ни щурмуват, предложиха ни да се предадем. Може би тъй като към този момент се бяхме отбранявали сполучливо над седмица. А повярвайте ми, в действителност се пробваха да ни пробият, само че всякога им го начуквахме, прощавайте за думата.
Моят пълководец взе мъдрото решение в тази обстановка – подреди да сложим оръжията. Така на 31 май 2022 година бяхме пленени.
Впрочем, в края на 2024 година най-сетне освободиха командира ни. Много се веселя. Прекара индивидът две години и половина в съветски затвор. Все още мисля, че ни избави живота.
---
Във втората част от диалога ни с Евген Шибалов очаквайте: кошмарните мемоари от съветския плен, завръщането вкъщи..., а оттам и непосредствено на фронта. Както и роман за ежедневната битка за заслужен живот на ветераните в Украйна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
На 24 февруари 2022 година, часове след старта на съветската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че напъните му през последните 8 години да помири двете страни са приключили с неуспех и взема решение да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската войска. През идващите месеци той взе участие в защитата на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде хванат.
Интервюто с Евген е роман за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.
Това е първата част от диалога ни.
---
- Какво може да ни разкажете за живота и възгледите ви преди повратната за Украйна 2014 година? Какво бе мнението ви за Русия, за Запада?
През 1999 година приключих Донецкия народен университет и започнах да работя като публицист. Като идеология бях по-скоро демократичен. Не подкрепях крайнодесните украински националисти, просто тъй като те насърчаваха доста ограничавания във връзка с езика, културата, религията и други. Може да се каже, че бях почитател на Франсис Фукуяма, четох доста негови книги и публикации за концепцията, че времето на националните страни е отминало и сме напът да трансформираме ръководството на демокрацията. Бях много проевропейски надъхан.
Искрено имах вяра, че за Украйна ще бъде доста по-добре да бъде част от Европейски Съюз. Все още съм склонен с това. Традиционно доста хора в Украйна, имам вяра, че и в България, и в доста други постсъветски страни постоянно акцентират обществените придобивки от сходно обвързване. Но аз по-скоро бях труженик за достъпа до по-добро обучение, до международния пазар и така нататък
- И по този начин, настава 2014 година - Русия анексира Крим, стартира войната в Донбас…
…Не имах вяра, че ще се стигне до война. Възприемах всички събития от 2014 година като политически шантаж. Бях прекомерно доверчив и си мислех, че ще спрат, когато стигнат до някаква рискова алена линия. Но те не го направиха.
Най-много ме изненада какъв брой елементарно се срина цялата система на ръководство, изключително тези механизми, които подкрепяха най-слабите, най-уязвимите хора. Изведнъж обществените помощи бяха блокирани, управляващите бяха избягали. И тогава стартира моята филантропична работа, малко инцидентно.
Един ден хората от Снижне (град покрай съветската граница, Донецка област) потърсиха леговище от боевете в Донецк. На процедура не носиха нищо с изключение на облеклата по себе си – става дума за деца, възрастни дами, инвалиди, хора с хронични болести. Настаниха се в студентските общежития на локален университет.
Евген Шибалов с бойната си котка " Плямка " (на български - " петънце " ) Аз и група мои другари извадихме малко пари от джобовете си, отидохме в супермаркетите и им купихме съществени артикули - храна, хигиенични предмети, такива неща. Тогава си мислехме, че правим еднократна помощ, само че хората започнаха да споделят телефонните ни номера между тях, тъй като нямаше никой различен. Нямаше управляващи, нямаше обществени служащи. И по този начин един ден осъзнахме, че в действителност това, с което сме почнали да се занимаваме, е филантропична активност.
Създадохме филантропична неправителствена организация, която нарекохме " Відповідальне місто " ( " Отговорен град " ). С това име искахме да подчертаем концепцията, че ние заместваме държавното управление. Започнахме с това да подкрепяме интернационалните организации като Организация на обединените нации, Червения кръст и други интернационалните играчи в окупираните територии, които до лятото на 2014 година се опасяваха да изпращат свои чиновници. Интересно е, защото всички ние сме локални поданици - при нас имаше и хора, подкрепящи сепаратисткото придвижване. Никога не сме споделяли общи хрумвания, само че имахме персонални връзки, обикновено – отраснали сме дружно. Ето за какво някои интернационалните организации ни използваха като медиатори, които да беседват с новото самопровъзгласено държавно управление.
Ситуацията се промени през 2016 година, когато сепаратистките управляващи създадоха свои лични правила за филантропичните служащи и се пробваха да принудят всички организации да ги следват. Обяснихме им, че считаме да следваме украинското законодателство. След това ни изгониха.
По-късно една от интернационалните организации, които помагаха по време на посредничеството, ме предложения да се причисля към украинския екип. Тогава започнах пряко да работя като съветник и директно да подкрепям договарянията. Бях началник на един много забавен план, обвързван с екологичната сигурност на Донбас. Стремях се да подсещам на всички участници: " Донбас е остарял промишлен регион с доста химически фабрики, металургични фабрики, въглищни мини – има голямо количество токсични боклуци ".
Искрено имах вяра, че посредством филантропични начинания, посредством превръщане на внимание на действителните проблеми, действителните хора, можем да стигнем до някакво спокойно решение.
Осъзнавах, че договарянията могат да траят години. Бях подготвен да диря мира до края на живота си. Войната избра друго.
- През седмиците и месеците, предшестващи пълномащабната инвазия, започнахте ли да усещате накъде духа вятърът? Какви мисли ви минаваха през главата в ранните часове на 24 февруари 2022 година?
За повторно в живота си демонстрирах голяма доверчивост. Разбира се, забелязах скупчването на съветски войски по границата. Но както и през 2014 година, не имах вяра, че те са толкоз луди. Не бях боен специалист, само че просто от оперативна позиция за мен бе явно, че те са зле готови да извършат сполучливо навлизане. Украйна към този момент имаше войска с 8-годишен опит. Отново бях уверен, че става дума по-скоро за политически шантаж, че руснаците правят всички тези маневри с войските си към границата като игра от времената на Студената война.
На 24 февруари 2022 година осъзнах, че съм сбъркал. Този ден бях в Киев. Видях изтребители над града, ракети. Няколко часа прекарах в огромно комплициране какво да върша в този момент. Но по-късно си помислих:
" Добре, прекарах осем години от живота си в опити да намеря спокойно решение. И по този начин - както виждам в този момент през прозореца си, напъните ми са приключили с неуспех. Така че в този момент е настъпил моментът да се поправя ".
Тогава отворих Гугъл Maps и потърсих най-близкия център за готовност. Той бе на няколко километра от вкъщи ми. Отидох и се записах.
Помня, че си мислех:
" В армията ни имаме доста опитни резервисти. Ще оставя един документ в службата, че съм подготвен, живея тук, дъра-бъра и готово. За всеки случай, в случай че в даден миг се наложи да ме извикат ".
Мобилизираха ме на същия ден.
- Какво помните от първите дни на съветската инвазия?
Заради годините, които прекарах като филантропичен служащ в Източна Украйна, си бях наумил, че съм по-добре квалифициран за военните дейности от доста от новите ми приятели, които бяха цивилни и живееха надалеч на запад и в никакъв случай не бяха виждали войната отвън обществените мрежи.
Но бързо се убедих, че бъркам. За благополучие, през първите дни нямахме пердах отблизо разстояние и водихме най-вече отбранителни интервенции. Разбира се, тогава бях в действителност доста изплашен. От стрес през първите две седмици не хапнах съвсем нищо – пиех голямо количество кафе и пушех доста, не знам, три или четири кутии цигари дневно. Много ни помогнаха хората в Киев, накара ни да се усещаме все едно сме в цитадела.
Запечатано в главата ми е по какъв начин бабите от квартала ни носеха борш и ни споделяха:
" О, благите ми момчета, хапнете нещо, домакински борш, толкоз сте измършавели ".
И по тази причина не можехме да отстъпим. Получавахме заповеди, че би трябвало да удържим линията, само че имахме и доста по-силни причини да останем.
Много пъти споделях на жена ми, че е по-добре да се изтегля, че е рисково, че Киев може да бъде обграден всеки миг. Но тя ми отвръщаше:
" Докато ти си тук, оставам ".
- Сражавали сте се в началото край Киев, по-късно и в посока към Бахмут. Какво научихте от тези борби?
Така е, участвах в отблъскването на руснаците в северната част на Киев, край Чернобил. Това беше в действителност значимо от позиция на нашата духовна еволюция. Благодарение на тази интервенция някогашните цивилни момчета за първи път се възприеха като сполучливи бойци. Придобихме убеденост.
Междувременно съветските генерали осъзнаха, че няма да окупират Киев " за три дни ", че няма да бъде елементарно и че им следва в действителност сериозна стандартна пълномащабна война. Много бързо трансформираха тактиките си, методите си, в действителност – всичко.
През май 2022 година за първи път се изправихме против същинската съветска войска и бяхме шокирани. Мнозина бяха повярвали на украинската агитация, която създаваше занимателни мемета за тези съветски банкери, които ни нападнаха в самото начало. И пристигнаха на фронта, подценявайки руснаците. Изведнъж обаче видяха един в действителност нечовечен, корав, добре подготвен, професионален зложелател, който е подготвен да се бие съществено.
И като приказвам за " шокирани ", употребявам термина в медицинския смисъл на думата, като психологично заболяване. Много млади момчета се побъркаха, някои се самоубиха.
Бях част от пехотен взвод, 30 души, ситуирани покрай двата огромни града в Луганска област – Северодонецк и Лисичанск (по пътя на агресора към Бахмут - бел. ред.). Руснаците се пробваха да обкръжат няколко бригади на украинската войска в местността, а ние имахме задачата да защитим логистичния кулоар за евакуиране на нашите братя – жп линия, която преминаваше през едно село. Знам, че от Лисичанск съумя да се изтегли един сътрудник от дните ми на филантропичен служащ. Все се каня някой ден да го потърся да излезем, да ме черпи една бира.
По това време към момента не знаехме, получих тази информация, откакто ме заловиха – само че против нас настъпваше батальон съветски въздушни десантчици, подкрепени от изтребители, танкове, минохвъргачки, артилерия, хеликоптери и дронове. Ние носихме автомати, имахме няколко " стингъра " (преносими зенитно-ракетен комплекси с инфрачервено ориентиране, употребяват се против летателни апарати - бел. ред.). Нямахме артилерия, нямахме тежки оръжия. Но въпреки всичко повече от седмица защитавахме това село.
Тогава се случи един от тези ужасяващи епизоди, които стават по време на война. Моето поделение беше обвързвано с тактическа група към друга бригада, само че когато бе предадена заповед за отбой, те изтеглиха своите бойци, а нас ни оставиха. Така че аз и още трима войници защитавахме окопа си близо половин ден без даже да знаем, че сме сами. Мислехме, че другарите ни са към момента по фланговете ни, само че в реалност там нямаше никого. Руските бойци просто минаха през някогашните ни позиции, които към този момент не бяха предпазени, и застанаха в тила ни.
Не се пробваха да ни щурмуват, предложиха ни да се предадем. Може би тъй като към този момент се бяхме отбранявали сполучливо над седмица. А повярвайте ми, в действителност се пробваха да ни пробият, само че всякога им го начуквахме, прощавайте за думата.
Моят пълководец взе мъдрото решение в тази обстановка – подреди да сложим оръжията. Така на 31 май 2022 година бяхме пленени.
Впрочем, в края на 2024 година най-сетне освободиха командира ни. Много се веселя. Прекара индивидът две години и половина в съветски затвор. Все още мисля, че ни избави живота.
---
Във втората част от диалога ни с Евген Шибалов очаквайте: кошмарните мемоари от съветския плен, завръщането вкъщи..., а оттам и непосредствено на фронта. Както и роман за ежедневната битка за заслужен живот на ветераните в Украйна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ